Стандарти за каталожно описание на артефакти и музейни колекции 2

(Проф. Цветана Кьосева Национален исторически музей)

В редица страни от Европейския съюз записът в Главната инвентарна книга съдържа и снимка на предмета и застрахователната му оценка. У нас такава оценка се прави само при необходимост, когато се налага предметът да пътува някъде извън музея. Размерът на застраховката зависи от много фактори като например къде точно ще бъде преместен предмета – В България или в чужбина, дали съответното място е добре обезопасено, дали отговоря на изискванията за климатизация и др. Конкретните изисквания за застраховката на артефактите в музеите още не са получили достатъчна правна регламентация и музеите процедират индивидуално и конкретно във всеки отделен случай.
Освен Главната инвентарна книга, съществуват и други образци инвентарни книги като: инвентарна книга за природни образци, за монети, за художествени произведения и др., чиито информационни полета са съобразени със спецификата на музейните предмети от тези видове.
• Инвентарни книги за Обменния и за Научно-спомагателния фондове. Тяхното съдържание е описано в приложенията към Наредбата за формиране и управление на музейните фондове.
• Инвентарна книга за временни постъпления, в която се вписват всички пристигнали за временен период движими културни ценности от други музеи с цел реставрация, участие в изложба и др.
Инвентарната книга за Обменния фонд, включва 11 информационни полета: инвентарен №; дата на вписване; дата на акта за приемане; описание на движимата културна ценност; брой; състояние; откъде постъпва; № и дата на заповед на министъра 

на културата; нов инв. № и шифър на музея с който е обменена; и забележка. Тези информационни полета са в съответствие със ЗКН, който дава право на музеите да си обменят предмети от своите Обменни фондове, но само с разрешение на министъра на културата. Пропуск, според мен, в тези инвентарни книги е липсата на информационно поле с данни за фотоса на предмета, независимо от това на какъв носител е той. В такива случаи практиката е липсващите необходими данни да се вписват в информационното поле „забележка“.

            Предметите, отнесени към Научно-спомагателния фонд се вписват в Инвентарна книга за Научно-спомагателния фонд. Информационните полета тук са по-малко – 10 бр. и включват: инвентарен №; дата на вписване; дата на документа, с който е постъпил; описание; брой; от кого е откупен, подарена или изработена  № и дата на протокола за оценка; местосъхранение; № на фотонегатива, или дигиталния носител. Полето „от кого е откупен, подарен или изработен“ отговаря на характеристиката на предметите в научно-спомагателния фонд, които най-често се изработват за нуждите на самия музей по отделни поръчки, или се откупват готови копия.

            В Книгата за временни постъпления се вписват временно пребиваващите в музея артефакти. Те се приемат с Акт за временни постъпления. В книгата има 11 информационни полета: № по ред; дата на запиването; инвентарен номер и шифър; № и дата на акта за приемане; описание; брой; състояние; откъде постъпва; срок на връщане; дата и номер на акта за връщане; и забележка. Както се вижда, най-важното поле тук освен физическото описание и съответните номера, е срокът, през който предметът престоява в съответния музей и датата на обратното му връщане. Този срок може да бъде продължен, но само в случай на взаимно съгласие между приемащия и предаващия. Процедурата по временното ползване на артефакти с цел изложби,  реставрация или научно изследване следва да бъде разписана в специален договор, подписан между приемащия и предаващия музей[1]. На предметите, постъпили временно в музеите също се поставя уникален инвентарен номер, удостоверяващ  не само временното му постъпване, но и отговорността на съответния музей за неговото опазване през определения период.

            В чл. 13, ал. 1 от Наредбата за формирането и управлението на музейните фондове е поставено изискване вписването на музейните предмети в инвентарните книги да става в срок от един месец след тяхното постъпване, идентификация, или временно ползване. Това е условие, пренесено директно от европейския опит, и цели задължаване на музеите да спазват най-строго юридическите регламенти относно мобилността на музейните предмети и колекции. На практика обаче то е почти неизпълнимо за българските музеи, повечето от които разполагат с много малък щат.          

Фотодокументиране на артефактите и музейните колекции е важен етап от тяхното управление и неизменна част от оформянето на документацията за тях. Началният момент на този процес започва още при изготвянето на експертните заключения, където има задължително информационно поле за снимка  на предмета. При артефакти с много изображения, релефи и др. се правят по няколко снимки, за да се обхване цялото му богатство. Най-често фотодокументирането в този начален момент се прави от самите експерти, а не от специалист фотограф. Изготвената снимка е не само част от визуалната регистрация на предмета, но и служи като оправна точка за неговото пълно изследване или за откриването му в случай, че той не се намира на мястото, където е поставен или пък е откраднат. 

След вписването на музейния предмет в ГИК, той се заснема от специалист фотограф с подходящо осветление и с параметри, отговарящи на изискванията за качество и възможност за репродукции с научни и рекламни цели. Съществуват определени стандарти при снимането на плоски, двуизмерни и триизмени изображения, които задължително се спазват от фотографите. Тези „специализирани“ снимки имат многостранно приложение – за научното изследване на предметите, за нуждите на музейните каталози, за публикации в рекламни издания и др. Всяка снимка трябва да носи номера на предмета, съответстващ на записа му в Главната инвентарна книга.
В практиката на западните музеи съществува и специално макрофотозаснемане с т. н. маркери. Целта е да се заснеме точно определено място от предмета, най-често невидимо с просто око, което би го отличило от подобните нему като напр. някакъв дефект, ожулване, драскотина, невидима марка, текст и т. н. При макрофотозаснемането обектът, който е запечатан на снимката е увеличен поне два пъти (т.е. в мащаб 2:1) или по-голям. Ето защо маркерите са важен идентификационен белег н случай на изгубване, открадване или фалшифициране на музейните предмети. У нас тази практика е все още почти неразпространена, най-вече поради липса на достатъчно количество фотоапарати с възможности за макрофотоси. Тъй като по дефиниция „макро“ е снимка, на която обектът е в специфичен мащаб, за целта са нужни определен вид обективи, камери, предлагащи специален режим за снимане при много близки разстояния, или допълнителни приспособления, които да позволят апаратът да се доближи максимално близо до това, което се снима, а това все още е доста скъпо.
Изключително важно е при фотозаснемането да се подбере подходящ фон. За целта най-добър е белият фон, който позволява на основните цветове в обекта да се изявят по-добре. Тъмните цветове се използват за контраст. Плоските предмети се снимат най-лесно. Те се поставят на равна плоскост и се снимат отгоре. Ако е необходимо се снима и обратната страна на предмета- в случай, че там има надписи или други особености. Обемните предмети се снимат отгоре и от няколко страни. Задължително се снимат всички особености в предметите, които могат да помогнат за тяхната идентификация.
Професионални снимки се изработват и по времето на консервацията и реставрацията на предметите, с цел да се документира състоянието им във всеки етап на консервационно-реставрационната намеса – в началния етап, преди започване на консервацията, при приключването на някоя поредна операция и накрая при завършването на работата.
Снимките (позитивите, негативите, диапозитивите и дигиталните изображения) на музейните предмети, независимо с каква цел са направени, се съхраняват във фотоархива (стандартен или дигитален) на съответния музей, подредени по система удобна за работа.

Поискайте Демонстрация